Защо хората се самонараняват?

Снимка: Arisha Ray/Getty Images

Защо хората се самонараняват?

Първото нещо, което много от самонараняващите се хора ще ви кажат е, че самонараняването не е проблем, а опит за справяне.

 

Автор: Джей Уотс*
Източник: „The Guardian” (www.theguardian.com)
Превод със съкращения: Петя Милчева (ariadne-psy.bg)

Самонараняванията сред тийнейджърите във Великобритания започват да достигат епидемични нива. Почти всеки доклад показва увеличението им. Оказва се обаче, че самонараняването не е присъщо само за тийнейджърките или за феновете на готик културата, както твърди стереотипът. То е отговор на огромната болка, който хората използват през целия си живот и независимо от културата.

Когато хората говорят за самонараняване, те обикновено имат предвид порязвания по тялото, приемане на отрова, изскубване на косата или удряне на стени и врати. Всичко това са социално неприемливи форми на самонараняване, които обаче можем да сравним с по-тежко санкционираните от обществото форми като алкохолна злоупотреба, екстремно подлагане на диети или серийно ангажиране с токсични взаимоотношения.

Първото нещо, което много от самонараняващите се хора ще ви кажат е, че самонараняването не е проблем, а опит за справяне. Те често говорят за облекчението, което действието им носи. Когато са изправени пред непоносимо страдание, тревожността се превръща в заливаща или ги обзема чувство за изолация и вцепенение. Самонараняването разкъсва това усещане, връщайки човека в тялото му и трансформирайки емоционалната болка във физическа. Вместо да чувстват прекалено много или твърде малко, самонараняванията могат да помогнат на хората да си върнат усещането, че съществуват. Това е акт, който човекът може да инициира и да контролира. Често самонараняванията се случват, когато това е единствената свобода, която е останала. Ако тази последна свобода бъде отнета, резултатите могат да са катастрофални.

В западния свят се счита, че кожата е границата между „мен“ и „не мен“. Нарязването – най-често срещаната форма на самонараняване – може да служи за потвърждаване увереността на някого, че тази граница все още съществува и че те присъстват тук и сега. Тази функция е особено важна, когато човек е преживял насилие или когато необичайни сетивни преживявания нарушават възприеманата граница на тялото. Самонараняването може също да възстанови усещането за време. В този смисъл, то не е толкова различно от функцията на резките за отбелязване на дните върху стената на затвора; нарезите позволяват на индивида да мобилизира усещането, че едно различно бъдеще е възможно в средата, в която той се чувства пленен от вътрешни или външни преследвачи.

При много актове на самонараняване присъства повече от една част от личността и повече от едно емоционално състояние. Личността може да бъде разцепена на много елементи, като една дисоциирана част играе ролята на насилника, например, а друга – ролята на жертва. Подтикът за повторение чрез кожата и острието може да означава едновременно, че индивидът не смята да заслужава нещо по-добро, както и конструктивен опит да се превърнат в разказ важни сцени от живота, да бъдат въплътени непоносими чувства, неизречени мисли или немислимото.

Въпреки че самонараняването често предотвратява опит за самоубийство, негативните реакции към него могат действително да го предизвикат, твърди активистката Рита Бинс. Това се отнася особено за случаите, когато самонараняването се възприема като нерешителност за самоубийство или се разглежда като симптом за „гранично личностово разстройство“ – дълбоко проблематична диагностична категория. Да ​​кажеш на човек, че самата му личност е увредена или че действията му са „търсещи внимание“, може да бъде последната капка за някой, който вече е на ръба. Този акт често повтаря и подсилва липсата на грижи, която изначално е предизвикала самонараняването.

Самонараняването често е резултат от сблъсък между един идеален образ и собствената представа за себе си. Например, ако един тийнейджър мисли, че е необходимо да се справи блестящо в училище и да влезе в най-престижния университет, да не постигне това може да се окаже разтърсващ удар, кристализиращ дълготрайните вярвания, че не е достатъчно добър. Грижите в най-ранните години от живота играят решаваща роля за развитието на достатъчно добра представа за себе си, която да може да издържа на белезите и трусовете на живота. Но вероятността за срив на едно приемливо усещане за себе си е, също така, функция на идеалите и вярванията на обществото – и в това може да се крият причините за актуалната епидемия от самонараняване.

Преживявания, в следствие на расизъм, сексизъм, класово неравенство, социално-икономическо неравностойно положение, на насилие, основано на пола и имиграцията, повишават вероятността индивидът да навреди на себе си; те също си взаимодействат с културни фактори. Младите азиатски жени във Великобритания, например, са три пъти по-склонни да се самонараняват от своите връстнички. Културните вярвания за срама могат да принудят младите жени да мълчат, посочва изследване на проекта „Newham Asian Women’s Project“, допринасяйки самонараняването да изглежда по-привлекателна възможност, в сравнение с обезчестяването на семейството и общността чрез признания за увреждащи преживявания.

Популярните в нашата култура идеи, като например, че хората, които се самонараняват, търсят внимание, манипулират и „не искат наистина да умират“, са не само неверни, но и активно опасни. Повечето хора се самонараняват в усамотение и стигат до крайности, за да го запазят в тайна. Тези, които са извършили самонараняване, са между 50 и 100 пъти по-склонни да умрат от самоубийство през следващата година. Те заслужават нашето състрадание, грижа и помощ.

Самонараняването е форма на самоуспокояване, макар и болезнено. Не е разумно да очакваме това поведение да бъде променено, освен ако не осигурим среда, в която хората да се почувстват сигурни и достатъчно приети, за да потърсят други начини за оцеляване. Кой от нас ще рискува единствената си точка на стабилност, когато се чувства осъждан и заплашван? Кой от нас не би се придържал по-плътно към това, което вече знае?

Справянето с епидемията от самонаранявания трябва да започне от създаването на пространства, където страданията зад самонараняването могат да бъдат внимателно превърнати в думи. Този подход означава по-голям достъп до пространства за споделяне, но също и изправяне срещу натиска да бъдем съвършени, срещу епидемията от травми и нивата на дискриминация, неравнопоставеност и отхвърляне в обществото, които толкова очевидно нараняват толкова много хора.

 


* Джей Уотс е клиничен психолог, психотерапевт и старши преподавател.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *