„Не позволявайте на психопати-убийци да потиснат нашата човечност“

Снимка: REUTERS/Darren Staples

Автор: Джордж Монбио
Източник: „The Guardian” (www.theguardian.com)
Превод от английски: Петя Милчева (ariadne-psy.bg)

Пред лицето на ужаса, нека никой не ни отклонява от великолепните факти за нашата същност: нито терористите, нито онези, които искат да отвърнем на атаката

Това е удар в сърцето: жестокост, чиято цел бе да убие и осакати колкото се може повече деца и тийнейджъри. Никой родител, чуващ гласовете на онези, които все още търсят новини за децата си, не може да не си представи ужасната игра на надежда и отчаяние, непоносимата болка на привързаността. Лицето или хората, които направиха това, искаха да ударят там, където боли най-много – и успяха.

Целта на тероризма, независимо дали извършен от „самотни“1 нападатели, от организации или от държави, е не само да се променят политическите нагласи: целта е да се деморализират хората, към които е насочен, да се ерозира и да се разруши тяхната човечност. Атакуването на концерт, препълнен с щастливи млади хора, детониране на бомба, очевидно натъпкана с пирони и болтове, е най-ясната възможна декларация за такова намерение.

Това обаче също ни позволява да видим как трябва да реагираме. Терористите искат да ни разделят, да посеят подозрение и страх, да ни задължат да заменим свободата със сигурност и да им отговорим с бомби и куршуми. Ако направим всичко това, за терористите то би означавало, че мисията им е изпълнена. Затова нека направим обратното. Ние можем да им се противопоставим като докажем, че нашата природа е различна. И доказателствата за това са навсякъде.

Човешкото сътрудничество и взаимност са толкова нормални, че почти не ги забелязваме. Едва се спираме върху ежедневните актове на доброта, които отличават нашия вид: хората, които помагат на непознати да вдигнат куфарите си във влак, да носят колички нагоре по стълбите, дават си път един на друг на улицата или на тротоара, подкрепят приятелите си, участват в благотворителност, влагайки средства за каузи, от които не биха могли да получат лично облагодетелстване.

Можем да спрем да забелязваме удивителните хора, които приютяват деца или приемат бежанци от другия край на света в домовете си, отнасяйки се с тях като с членове на семействата им. Или виждаме тяхната добродетел като изключителна, а не като присъщ пример за естествения начин, по който хората са склонни да се държат.

Тъй като нашите умове се фокусират върху опасността и различието, събития като нападението над концерта в Манчестър започват да доминират във възприятието ни за нашия вид. Гледаме отново убийствата в „Шарли Ебдо“ в Париж през януари 2015 г. и, спомняйки си извършителите, си казваме, че в човешкия ум е скрито нещо зло. По-малко открояващи се остават спомените ни за 3,7-те милиона души във Франция, които излязоха по улиците в солидарност с жертвите и милионите, които направиха същото другаде по света. Тези хора, а не малцината терористи, представляват човешката норма.

Тази норма – сътрудничеството с несвързани с нас членове на собствения ни вид – е, както отбелязва статия в списанието „Frontiers in Psychology“, „невероятно необичайно, ако се сравнява с други животински видове“. Това е норма, която е вродена. Емпатията, разказва статията, изглежда съществува дори и в най-ранните етапи на детството. Новородените бебета се разстройват от плача на други бебета. Когато станат на 14-месечна възраст, децата вече се опитват да облекчат безпокойството на други хора като ги успокояват или им помагат, или споделят притежанията си с тях.

За разлика от всички други видове (поне доколкото ни е известно), ние също така сме способни да си представим емоционалното състояние на хора, с които не можем да разговаряме, или дори да виждаме, и да се поставим в умовете им. Ето защо умеем да изпитваме удоволствие от романи и филми: без този капацитет, историите щяха да бъдат мъртви за нас, тъй като нашите емоции нямаше да резонират с тези на героите.

Ние подсилваме тези си склонности с морални норми, които отново са уникални за човешките същества. Те ни подтикват да се изправим заедно срещу заплахите, породени от много малък брой хора, които или в резултат на присъщ дефицит, или чрез потапяне в една екстремна идеология, затъпяваща моралните им сетива, не проявяват явна загриженост за живота на другите.

Тези наши способности са толкова мощни, че пост-травматичното стресово разстройство често се развива при свидетели на ужасни неща, които се случват на другите. Увреждането на други хора разрушава собствено ни благополучие. Живеех срещу къщата, от която Април Джоунс, петгодишно момиче, беше отвлечена и убита. През зимата, която последва, хора от имението в уелския град Махинлът, изглеждаха на 10 години. Нещо сякаш се счупи вътре във всички, дори и в тези, които едва я познаваха.

Ето затова се случва тероризма: онези, които го извършват, знаят, че нападението срещу един е атака срещу всички. Хора биват убити или ранени, за да се увеличи максимално страданието, преживявано от многократно по-голям брой хора – и за да ни накарат, заслепени от ярост, да забравим собствената си човечност и да отвърнем на удара. Впоследствие това култивира политическа среда, в която терористите благоденстват: нация, доминирана от страх, цикъл на отмъщение и ескалация на конфликта.

Алтруизмът и съпричастността са това, което ни обединява и което ни определя. Не бива да се оставяме никой да ни отклонява от този централен факт на нашата природа: нито терористите, нито онези, които в отговор желаят да затръшнем вратите си пред лицето на цяла общност или на цяла религия.

Нашата човечност, в двете значения на думата, е на показ навсякъде в Манчестър. Можете да я видите в опашките пред центровете за кръводаряване, в хотелите и частните къщи, които бяха отворени за хора, блокирани в града след концерта, в посланията, публикувани в социалните мрежи, за да помогнат на хората да намерят изчезнали членове на техните семейства, в даренията, които хиляди направиха, за да подкрепят жертвите на нападението, в такситата, предоставящи безплатен транспорт на болници и домове. Както един от таксиметровите шофьори обясни: „Ще покажем на този, който извърши това, че то няма значение, защото Манчестър – ние сме като лепило и се придържаме заедно, когато е необходимо.“

Но така е не само в Манчестър: почти всички, навсякъде, реагират по този начин. И когато ужаси като този атентат ни поразят, ние си го припомняме. Днес нашата задача е да не се превърнем в обществото, което терористите желаят да създадат.

Затова нека да отпразнуваме това, което сме. Нека да се изправим в солидарност с жертвите на атаката, като същевременно гарантираме, че справедливостта ще достигне до извършителите. И нека не позволим нито на малкия брой психопати-убийци, нито на онези, които в отговор на тях ни призовават да се откажем от човечността си, да ни отклонят от великолепните факти за нашата същност.

Пълният текст ще бъде публикуван на страницата на автора: monbiot.com.

 


1 “lone wolf” – “самотен вълк”: нарицателно за терорист, който планира и извършва атентат по собствена инициатива, без да принадлежи към терористична организация.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *