Шест начина, по които травмата в развитието оформя идентичността на възрастния

Снимка: Storify

Дисоциацията от себе си има дългосрочни последствия върху личността, която изграждаме

 

Автор: Грант Бренер, M.D.
Източник: „Psychology Today” (www.psychologytoday.com)
Превод от английски: Петя Милчева (ariadne-psy.bg)

Колко често се среща травма в развитието?

Развитийната травма е много по-обичайна, отколкото повечето от нас предполагат. Според „National Child Traumatic Stress Network“, 78% от децата съобщават за поне едно травматично преживяване преди 5-годишна възраст. Двадесет процента от децата до 6-годишна възраст са били включени в лечение заради травматични преживявания, включително сексуална злоупотреба, неглижиране, излагане на домашно насилие или травматична загуба или лишение.

Възрастните, преживели травма на развитието, е вероятно в последствие да развият комплексно пост-травматично разстройство, или „cPTSD“, което се характеризира с трудности в: емоционалната регулация, съзнанието и паметта, представата за себе си, изкривени възприятия за извършители на насилие, трудности в отношенията с други хора и негативни ефекти върху усещането за смисъл на живота.

Въпреки че не разполагаме със статистически данни за нивата на cPTSD, рисковите фактори са смущаващо широко разпространени. Според CDC, през 2012 година 3,4 милиона са били случаите на насилие и неглижиране, насочени към държавните или местните служби за закрила на детето. Приблизителните данни само за 2012 година са 686 000 деца, или 9,2 на 1000, които са били жертви на малтретиране. Прогнозната обща икономическа стойност на злоупотребата с деца по време на целия им живот е 124 милиарда долара за САЩ. Въпреки че, за щастие, не всички деца, които са били изложени на злоупотреба, развиват cPTSD, с много това се случва – и възстановяването е предизвикателство дори за тези, които се обръщат за лечение.

Как травмата в развитието повлиява формирането на идентичност?

Формирането на идентичността е важна част от нормалното развитие, която продължава през целия живот – от раждането, през детството и юношеството, зрелостта и старостта. Идентичността – включително усещането за себе си като достатъчно добър, интеграцията на емоции и интелект, базовото разбиране на емоционалните състояния, усещането за сигурност и цялост като индивид, и дори базовото преживяване за това кой всъщност съм аз – се нарушават от развитийната травма, защото необходимостта от оцеляване се оказва с предимство и черпи от ресурсите, обичайно ангажирани с нормалното развитие. Ранната травма премества траекторията на развитие на мозъка, тъй като среда, характеризираща се със страх и пренебрегване, например, води до различна адаптация на невронните вериги, отколкото безопасността, сигурността и любовта. Колкото по-ранно е страданието, толкова по-дълбок е ефектът.

Задачата да се постигне развитие на идентичността в зряла възраст, достатъчно предизвикателна (макар и възнаграждаваща) за тези със сигурно, безопасно и обогатяващо отглеждане, е особено затруднена за онези, които се борят с последиците от травма на развитието. Поради забавяния в развитието и последствия от травмата в зрелостта, които често включват злоупотреба с наркотици, нарушения на храненето, депресия, по-висок риск за много здравословни проблеми, поведенчески проблеми и трудности в личните взаимоотношения и професионалното израстване, изграждането на идентичността се оказва блокирано.

Идентичността при възрастните с неразрешена развитийна травма често е организирана около оцеляването и поддържането на базова сигурност в отношенията с другите, което води до ретравматизиране и обезкуражаващи повторения, възпрепятстващи ориентираните към израстване преживявания. Индивидите в такава ситуация стават свръхангажирани с „травматичната си идентичност“ за сметка на по-всеобхватното и гъвкаво усещане за себе си. Хората с достатъчно значима развитийна травма рано се дисоциират от средата си и от себе си – като последен механизъм за оцеляване – и могат да останат откъснати от себе си през детството, юношеството и ранната зрялост, за да осъзнаят какво им се е случило само, когато нямат друг избор, освен да го направят.

Имайки предвид изложените съображения, се заемам да опиша ключовите начини, по които идентичността обикновено се оформя от по-ранни травматични преживявания. Разбирането на тези основни теми, често резултат от ефектите на дисоциацията върху травматизираната личност, може да помогне на хората да очертаят своите области на затруднения, за да предприемат стъпки към работата по възстановяване, поправяне и личностен растеж.

1. Загуба на детството: „Всъщност, никога не съм имал детство“ или „Не си спомням много от порастването ми“.

Хората, които са имали много стресиращо детство, често не могат да си спомнят големи части от него. Те може да си спомнят особено живи моменти, понякога наричани „светкавични спомени“, които нямат никакъв контекст около себе си. Те често нямат ясна история за себе си като деца, дори през юношеството, ранната зрялост, а понякога и по-късно през живота. В теориите на привързаността това усещане за автобиографичност се нарича „кохерентен разказ“ и понякога той може да отсъства, да не бъде добре развит, да е фалшив или да е прекалено опростен. Много хора са ми казвали, че се чувстват сякаш детството им е било откраднато, а без тази основа развитието на зряла самоличност е компрометирано.

2. Липсващи части от себе си: „Винаги съм се чувствал сякаш нещо липсва, но не знам какво е то.“

При хроничен развитиен дистрес, децата често се откъсват от важни части от себе си, за да оцелеят – вид дисоциация. Те може да започнат да разчитат на една основна своя роля, за да се чувстват стабилни и да си създават усещането, че всичко е наред – като например, да бъдат отлични студенти, но с малко или никакъв личен живот. По-късно в живота те могат да започнат да чувстват, че части от тях липсват. Чрез личностово развитие и психотерапия те могат да преоткрият или дори да създадат наново тези липсващи парчета. Понякога те са там, съхранени за по-добри времена, ако такива има, но са останали по-инфантилни от ежедневната самоличност. Обичайно е тези липсващи парчета да бъдат асоциирани с определени емоционални състояния и спомени, а обединяването води до по-пълно чувство за идентичност.

3. Привличане към разрушителни взаимоотношения: „Аз съм човек, който винаги излиза с хора, които не са подходящи за мен.“

Не е необичайно хората, които са травматизирани от ключовите фигури, полагащи грижи за тях в детството, да се окажат по-късно обвързани с приятелства, романтични взаимоотношения и дори да намерят работни условия, които не са подходящи за тях. Те намират хора, които отговарят на травматичната им идентичност, дори когато се опитват да направят различен и по-добър избор, което води до ново травматизиране чрез повторение на миналото.

Те могат да се окажат свързани с емоционално недостъпни, злоупотребяващи или нарцистични личности или да се опитват да спасяват и да поправят хората, с които създават романтични отношения, например. Съзнателно, те искат да намерят някой, който предоставя това, от което те рационално знаят, че се нуждаят и искат, но несъзнателните влияния ги водят до нежеланите познати пътеки. Често новите взаимоотношения започват с мощна „химия“, което подлъгва, че отношението ще бъде различно, само за да доведе до разочарованието, че всъщност е твърде познато. Когато приятелите се опитат да ги предупредят, не е необичайно те да предпочетат новата романтична връзка пред доверения приятел. Повторното навлизане в разрушителни взаимоотношения може да бъде дезориентиращо и объркващо, карайки ги да поставят под въпрос способността да разбират себе си, блокирайки ги в старата идентичност и същевременно предотвратявайки възникването на нови.

4. Избягване на връзки: „Аз съм човек, който се чувства по-добре сам.“

Като алтернатива, хората с негативни преживявания в развитието, включително и в интимните взаимоотношения, могат да се опитат да избегнат близостта и да се изолират. Понякога това се случва по-рано, а понякога и по-късно, като опит да се излезе от кръга на зловредните отношения. Но здравословните връзки с другите са особено важни за личностовото развитие и предоставят възможности за израстване и промяна. Избягването им в зряла възраст като мярка за самозащита още повече възпрепятства развитието на напълно зрялата идентичност, затвърждавайки възприемането за себе си като недостоен и виновен.

5. Избягване на себе си: „Не обичам да мисля за себе си, това само ме кара да се чувствам зле.“

Особено, когато детската травма е била определящ компонент на ключовите взаимоотношения – с родители, сиблинги, както и с други важни хора – всяко напомняне за тези преживявания може да доведе до усилия за справяне с болезнени емоции чрез бягство от себе си. В крайни случаи, то може да доведе до самоунищожение.

Връзката със себе си, както и с другите, е мощно напомняне за предхождаща травма, актуализира спомени и емоции, които често са прекалено интензивни, за да бъдат понесени. Грижата за себе си е увредена и човекът се приучава да живее откъснат от себе си като навик. Такива хора може въобще да не са способни да рефлектират върху себе си и да се измъкват от всяко окуражаване да го направят. Усещането за себе си често се характеризира с отвращение и е базово лошо, отразявайки ригидната травматична идентичност.

6. Трудности да бъдат интегрирани емоциите в идентичността: „Аз не съм от този тип хора, които много преживяват нещата.“

Когато чувствата не са имали място в семейството, от което някой произхожда, емоциите се оказват отцепени от идентичността. Те продължават да имат влияние, водейки до объркване и нестабилно усещане за себе си, защото човекът става неспособен да предсказва, а още повече – да управлява силните си чувства. Ние имаме нужда от тази емоционална информация, за да бъдем наистина себе си и да сме способни да вземаме решения. Емоционалната дисрегулация води до проблеми с импулсивни решения и пречи на установяването на здравословни взаимоотношения с другите.

Хората могат да имат усещане, че са емоционално глупави или (парадоксално) да чувстват, че нямат емоции въобще. Те може да преживяват ограничен обхват от емоции или да чувстват заглушени емоции. Те могат, например, да са способни да чувстват неясни емоции като фрустрация и скука, или да блокират недоволството си, докато гневът им не експлоадира. Те може да имат само негативни емоции по отношение на себе си, като например, отвращение и омраза, и да отхвърлят всяка позитивна гледна точка за тях, която някой им предложи, да имат трудности да бъдат благодарни на другите, „не знаейки как да приемат комплимент“, или да са недоверчиви, когато хората изразят внимание. Те може да приемат свръх-интелектуализираща идентичност, да изглеждат надути или да се чувстват неудобно в компанията на другите.

Всичко това води до трудности в личните взаимоотношения, тъй като емоциите са необходими за интимността, както и до формиране на кариерни избори като едновременно се възпрепятства напредъка в тях. Идентичността е ограничена и плоска, а реинтегрирането на емоциите в усещането за себе си, иначе възнаграждаващо и необходимо за израстването, може да се окаже голямо предизвикателство, изпълнено със страхове и трудности в научаването.

Възстановяването

Въпреки че може да е обезсърчаващо да се чете за ефектите на развитийната травма в зрелостта и това да действа разколебаващо за планирането на работа по възстановяване и формиране на идентичност отвъд травматичната, терапевтичните усилия са ефективни.

Възстановяването, траурът и растежът често отнемат повече време, отколкото ни се иска, а повторното свързване със себе си се случва на много нива. Развитието на усещане, че дългосрочните цели са постижими и си струва да се трудим за тях е важен елемент, върху който да се акцентира, дори това да не изглежда възможно или истинско. Работата към установяване на базова грижа за себе си е важна първа стъпка, също и възстановяването на чувството за спокойствие при обръщане за помощ, тъй като доверието към обгрижващите фигури е нарушено. Развитието на състрадание и търпение към себе си може да бъде трудно, но е изключително полезно.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *