Илюстрации: Elia Barbieri/The Guardian
„Родителският мозък“ е нещо, което се развива с опита – и всеки може да го постигне
Автор: Chelsea Conaboy, The Guardian
Превод: Петя Милчева (ariadne-psy.bg)
Кантарът в седмичната група за подкрепа на кърмачки ми даде някаква увереност, че се справях прилично с храненето и отглеждането на сина ми, който се беше родил мъничък, около 2,7 кг. Но дори и така бях изпълнена с тревоги за храненето и отглеждането му – дали правех достатъчно, защо не усещах този прилив на топлина и увереност, които със сигурност си бях представяла като част от майчинството.
Докато седях там и слушах другите хора, разменящи си съвети относно изпомпване, постигане на по-добро засукване или за подготовката за прехода обратно към работа, аз се огледах и се зачудих за всички неща, които не казваха. Усещаха ли го и те – този сблъсък между начина, по който са си мислели, че ще бъде и реалността? Усещането, че в тях нещо се е променило толкова дълбоко, че изглежда невъзможно да се назове? И ако не, какво издаваха тези чувства за мен?
През следващите месеци, докато търсех думи, които биха могли да опишат чувствата ми като нова майка, разбрах, че всъщност няма нищо сбъркано в мен. Бях точно такава, каквато трябваше да бъда – отдаден, внимателен, закрилящ родител. Но имаше много грешни допускания, които бях привнесла в ролята. Например, вкоренената идея, че някакъв готов майчински инстинкт ще ме преведе през тези първи трудни дни на майчинството.
Идеята, че способността за полагане на грижи е изцяло вродена и автоматична, както и определено женска, е лъжа. Тя кара жените да се чувстват повредени и объркани, когато в първите дни на майчинството изпитат нещо друго – шок, страх, несигурност, гняв, понякога едновременно с радост и учудване. И оставя извън картината толкова много други видове родители.
Всъщност това, което знаем от науката за „родителския мозък“, валидира преживяванията, през който преминах. Тя показва, че през първите месеци след раждането новите родители навлизат в период на свръхреактивност. Това е така, за да могат да се грижат за своите бебета и да участват в интензивния процес на научаване да разчитат и да отговарят на техните знаци, да предсказват техните нужди и да знаят как да ги посрещат. Това не се случва чрез инстинкт – фиксиран модел на поведение – а чрез процес на адаптация, който по своята същност е доста изтощителен. Новото родителство е време на голямо сътресение за мозъка, предизвикано както от хормоните, така и от излагането на много мощните стимули, които бебетата предоставят. Смята се, че всеки, който се ангажира да се грижи за бебе, може да развие този родителски мозък, независимо от пола или пътя си към родителството.
Информацията за „родителския мозък“ промени представата ми за себе си като майка. Не бях повредена. Променях се! Но колкото повече четях, толкова по-ядосана се чувствах – защо не бях научила това в пренаталните курсове, които посещавах или в многото книги за бебета, които прочетох?
Това може да се дължи отчасти на прилепчивостта на идеята за майчинския инстинкт. Дори и да мислим за нея като остаряла до известна степен, все още е трудно да я отхвърлим напълно. Изглежда ни правилна. Поколение след поколение майки са се грижили за бебета си. Вярваме, че нещо ги е карало да го правят. А идеята за майчински инстинкт предлага успокоение – обещава да се влюбиш в бебето си от пръв поглед и дава някаква сигурност пред лицето на непознатото. Чувстваме се променени от родителството, части от нас се превръщат в протективната „мама мечка“ и грижовната „мама птица“ и виждаме подобни промени и у другите.
Дълга поредица от експерти дават имена на тези промени вместо нас. Днес мисля за идеята за майчинския инстинкт като за класически случай на дезинформация, нещо, което изглежда вярно и се повтаря отново и отново, докато не започнем да го вярваме. Но тази идея не се основава на науката. Тя се корени в религиозните представи за майките като безкористни и изцяло отдадени на ролята.
В еволюционната теория и в писанията на натуралистите от края на 19-ти век подобни идеи се проектират върху други животни, чието майчинско поведение всъщност е много по-разнообразно от изцяло защитната, саможертвена фигура, която моралният възглед за майчинството предпочита. Ранните психолози скоро определят майчинския инстинкт като, по думите на Уилям Макдугъл, по-силен от всеки друг, „дори от самия страх“, нещо, което осигурява на жената „нежната емоция“, необходима за ролята, която става нейна „постоянна и всепоглъщаща“ професия“.
Австрийският етолог Конрад Лоренц, който се представя като експерт по човешките връзки въз основа на работата си с гъски, често описва инстинкта, използвайки метафората за ключа и ключалката. Работата му оказва голямо влияние върху британския психолог Джон Боулби и неговата теория за привързаността. Историкът Марга Виседо описва подробно как връзката между двамата мъже и трудовете на Боулби след Втората световна война прокарват идеята за майчинския инстинкт, въпреки че някои учени вече са започнали да се отказват от инстинкта като обяснение на поведението.
Работата на Боулби задълбочи разбирането ни за бебетата и техните нужди, но също така представи добрата майка като човек, който не само се грижи за детето си, но също така предоставя много специфичен вид майчина любов, която се превръща в ключ към здравословното развитие на детето.
През 60-те и 70-те години на миналия век едно ново поколение изследователи оспорва лоренцианския възглед за фиксиран модел на поведение при майките. Психобиологът Джей Розенблат и колеги от университета Рутгерс провеждат изследване с плъхове, което показва, че при излагане на контакт с малки, както мъжките, така и девствените женски, също развиват „майчино“ поведение. Те откриват, че времето, прекарано с малките – а не само хормоналните промени – са невероятно важни и за майките плъхове. Накратко, открива, че опитът има значение.
Антропологът Сара Блафър Хърди, наред с други, започва да задава въпроси за приматите, които изучава, чието поведение не съответства на еволюционната теория, на която е била научена. Майките, пише тя, са „точно толкова стратегически планиращи и вземащи решения, опортюнистични и сключващи сделки, манипулатори и съюзници, колкото са и възпитатели“.
Работата на Хърди и Розенблат е в основата на съвременното изследване за човешкия родителски мозък. Някои феминистки се противопоставят на част от възгледите, особено на работата на Хърди за биологичните механизми, които оформят майчинството, посочвайки, че това насърчава традиционен възглед, който твърде често е бил капан за жените.
Аз виждам нещата по различен начин. Новото родителство е основен етап от развитието. Биологичните промени, които идват с него, са дълбоки и значителни, но те не са това, което са ни казвали, че са. Те не са автоматични, нито са единствено запазен терен за майките, водени от твърда, вродена женска предразположеност към полагане на грижи. Вместо това те са продукт на интензивен фокус върху нуждите на другия, резултат от пренастройване, което идва, когато поемем отговорността за почти безпомощно дете и започнем упоритата работа по обгрижването му. Това трябва да е съвременният отговор на всеки въпрос, който започва със: „Ами ако не ставам за родител?“
Книгата „Mother Brain: Separating Myth from Biology – the Science of the Parental Brain“ от Chelsea Conaboy е публикувана от издателство W&N.