Автор: Белла Дамянова,
клиничен психолог и психодрама терапевт
Чували ли сте за детските страхове? Чудовището под леглото, в гардероба, зад завесата, сенките на клоните и шумовете им по прозорците късно вечер. Често възрастните не обръщат внимание, шегуват се с това или просто разказват за него като за забавна история. Много възрастни отделят достатъчно време, за да изслушат болката и притеснението на детето и полагат усилията, за да се погрижат. Истината е, че децата си имат свои страхове, както ние възрастните си имаме нашите притеснения, които обаче изглеждат логично построени, може би защото намираме думички. Понякога няма думи и има ситуации, които едно дете не знае как да опише, разкаже, сподели. Дали това е бил случаят, никога няма да разберем.
Понякога чудовищата се оказват истински, по-реални отколкото сме си мислили, по-близо и дебнещи – буквално до прозорците и шкафовете, даже в съседство. Тези чудовища понякога са хора, а най-ироничното е, че тези чудовища някога също са били деца със своите чудовища, с които поради ред причини не са могли да се справят, нито да заключат някъде или някой да им помогне да ги опитомят.
Още от древни времена в приказките се е говорело за чудовища, за лоши хора, за непознати, които се скатават в сенките и дебнат. Не случайно в приказките често се говори за деца – те са по-малки, по-трудно се защитават, понякога са наивни, понякога просто добри и доверчиви. И въпросът не е да се говори колко страшно и вредно за детската психика е четенето на такива приказки, а да помислим и за тяхната предупредителна функция, която се е вградила в културната памет на един народ.
Може би въпросът не е и в поредното интервю, чийто въпроси са до болка предначертани: Къде са били родителите, защо ги е нямало; кой е престъпникът; защо институциите не работят? Реалността е, че нещото вече се е случило. Нека не бързаме да сочим с пръст кой е виновен, въпреки че да… Това е ужасно и цялото ни същество не може да го понесе без да изпита свръхмерен гняв и желание за справедливост. Няколко дена, в които в медийното пространство се излива огромна доза информация, способна да вкризи и ужаси. Защо пък институциите пак не работят. Ами понякога няма данни за предстоящото, понякога не работят, а понякога на следствието му е нужно време, за да си свърши работата.
Истината е, че такива неща винаги са са случвали и ще продължават да се случват и в бъдеще. Спомняте ли си книгата „Зеленият път“, по която има едноименен филм? Историята някак си напомня с цялата непоносима болка, която залива. По Земята всеки ден се случват отвратителни неща, които човешкото съзнание понякога не може да понесе и се чуди как да се справи. И всъщност, когато става дума за деца, сякаш е най-болезнено, някак си най-удря в сърцето, защото нещо толкова крехко е потъпкано, поругано, заминало си е преждевременно и това е толкова нелепо, че чак предотвратимо понякога…
Ако се поровим в черната статистика и хрониката на други държави, може да открием интересни неща. В Щатите през годините назад има много случаи на убийства на малки деца, в следствие на което общността е била скандализирана и потресена. Интересното в много от тези случаи е, че те водят до натиск от страна на обществото за това да има градивни промени, включително и законови поправки и изменения при необходимост, за да може да не се случи това отново. И оттук сякаш закономерно идва идеята думата превенция. Да, думата, която на чист български означава предотвратяване. Понякога това е свързано с друга дума – грижа или да си се погрижил. За какво ли? За психичното здраве на нацията например, за неоскотяването на цели социални пространства на битуване, за образованието, като нещо абсолютно необходимо за изграждане на мислещи хора със самосъзнание. Някой някъде беше казал, че за един народ може да се съди по отношението му спрямо децата му, възрастните и хората в нужда. Можем ли да си дадем честна оценка за това самите ние?
И може би въпросът не е да се пита кой е виновен, защото в това сме невероятни и винаги отличници. Какво се прави оттук нататък? Защото и тези няколко дена шум ще отминат, докато не се появи следващия потресаващ случай.
Един травматизъм може да се повтаря до безкрай ако няма промяна някъде. За съжаление понякога на самите нас не ни се иска да си задаваме болезненията въпрос защо все така се случва. Да, трудно е да се помисли за градивна промяна, която наистина да работи.
На фона на всичко някак отново иронично седи въпросът какво правят институциите. Сигурно някои от вас си спомнят книгата „Параграф 22“, в която всяко нещо е невъзможно поради нещо друго и просто нямаш ход. Как да се иска промяна, ако всеки опит за такава се блокира – не се приемат закони, други се замразяват. Другото по-иронично е, че в случая не говорим за чуждоземни чудовища, които взимат деца на сила от семействата им, а говорим за ситуация тук и сега, на съседната улица, в близкото село до големия град.