Снимка: www.history.com
Публикувано в „European Journal of Psychoanalysis“
(www.journal-psychoanalysis.eu)
Превод: Петя Милчева (ariadne-psy.bg)
От 1-ви март, 2022
Скъпи Серджо,
Моля те предварително да ме извиниш, ако някои мои мисли не са достатъчно ясни. Главата ми не работи съвсем добре в последните дни и също така, не мога да следвам психоаналитичната традиция за свободни асоциации на мислите.
Хората говорят, хората мислят. Кант мечтаеше за такова време, в което хората ще могат да мислят независимо.
Великият руски мислител, дядото на космонавтиката Николай Фьодоров в края на XIX в. предсказва, че в бъдещето светът ще бъде разделен между хората, които притежават знание и другите, които не притежават. Интелигентните хора, хората, които четат и мислят, разбират ужасите на войната. Хората, които гледат телевизия (и днес в Русия не е останал нито един не-държавен телевизионен канал) подкрепят войната. В този момент броят на ТВ-зомбитата, както ги наричаме в Русия, е без съмнение мнозинство. Според мен това е важна точка, за да бъде разбрана ситуацията.
Работата е там, че Съветският Съюз – държавата, в която бях роден – беше държава, в която доминираше университетският дискурс (мисля, че Лакан беше прав; слоганът на Ленин „учете, учете, учете“ оцеля сред опитите на Сталин да анихилира културата). Новият ред, който дойде с новия век, беше фокусиран върху убийството на образованието (странният политик Жириновски възкликна по време на Арабската Пролет: „Виждате ли резултатите от образованието? Революция. Имаме ли нужда от нея? Не. Нямаме нужда от студенти.“) През всички тези години най-важната дейност в живота ми беше да уча хората да мислят и, в края на краищата, няма значение какво ще учиш – Фройд или Лакан, Адорно или Хана Аренд, Фриц Ланг или Дзига Вертов.
Страстта на невежеството, пасивното съществуване пред много агресивното ТВ-оръжие е много важен фактор за това, което се случва днес. Идеите на Фройд за хипнозата като минимална организация на масите са много релевантни. Колкото до мен, аз познавам само двама, които подкрепят тази лудост (единият от тях, Серджо, ти също го познаваш). Всички, които аз познавам, са студенти, психоаналитици, артисти, музиканти, архитекти, куратори и т.н., и всички те са шокирани, ужасени и, разбира се, не искат никаква война. Казват по телевизията, че нямало никаква война, няма убийства, няма бомби, няма жертви. Сега думата „война“ е забранена за употреба (ако това не беше мое лично писмо до теб, ако това тук беше публично пространство, на мен нямаше да ми е разрешено да я използвам). Всъщност, изглежда думата „мир“ също е забранена, поне аз видях тази дума на стената на една къща, вече покрита отгоре с боя. Невероятно високото ниво на агресивност в обществото, поне през последните десет години, е също симптоматично. Език на омразата по телевизията е най-обичайното и банално нещо. Масовата агресия и нарцистичните й източници също са проблем, подходящ за анализиране.
В продължение на много щастливи години аз преподавах в Киев, майката на руските градове, както бяхме свикнали да наричаме този град (наистина не знам дали това име още съществува – индустриализацията на спомените във време на безкрайно пренаписване на историята разрушава всичко като ментален напалм), и след това трябваше да преустановя, нямаше повече комуникация, само интернет… Днес все още имам много приятели, студенти, колеги в Киев, както и роднини в Днепър. Родителите ми са от един украински град, градът, в който прекарах най-щастливите години от детството си. И има толкова много семейства като моето. Затова аз не мога да наричам това война между две държави. Надявам се, че много хора по света разбират: това не е Руско-Украинска война. Съвсем не. Това е повече – извинявам се за израза – „one-man show“ (подкрепяно разбира се от масите и неговата организация), воюващо с реалността, която война изглежда като завръщане на реалното (в смисъла на Лакан).
Баща ми беше ветеран от Втората световна война. Той не обичаше да разказва истории за тези пет най-мрачни години от живота си, той и други ветерани, негови приятели, ни научиха на едно – да ценим и пазим мира. И още един, много важен урок от баща ми – интернационализмът (една от първите песни, които помня от детството си, беше “Bella Ciao”, песента за италианските партизани, които се борят срещу фашизма). Когато го питах за Втората световна война, той винаги наблягаше на това, че в окопите се е бил рамо до рамо с руснаци, татари, евреи и украинци. И още нещо, баща ми никога не спомена Сталин като човек, който е спечелил войната и е донесъл мир на света. Напротив.
Най-голямата лудост сред събитията от последните дни за мен е рухването на един от фундаменталните съветско-руски митове (в психоаналитичния смисъл на думата). Според този мит, руснаците никога не нападат първи. Този национален принцип беше като червена линия. И тази линия беше пресечена. В един ден, този фундаментален мит се пречупи. Това е една от причините, поради която вместо да използваме думата „война“, според новото законодателство трябва да използваме „операция за освобождение“ или някакъв друг евфемизъм. Но отново, най-ужасното от всичко е, че хора, които до вчера бяха горди да са пацифисти, днес с гордост крещят „убий враговете“. Въпреки че помня края на „Великият диктатор“ от Чаплин, който ни показва как за хората няма истинско значение на кого ще ръкопляскат, пак е трудно за мен да приема тази радикална промяна, която се случи в един ден.
Тук има доста протести срещу „операцията за освобождение“. Смелите хора искат мир. А от другата страна има огромни сили срещу тях. Тук е мястото да кажа, че през цялата изминала година ние виждахме невероятно разрастване на паравоенните структури. Да бъдеш член на тези структури е да имаш работа, пари и кариера в една доста бедна държава. Обикновено е лесно да се забележи, че когато има протести, балансът е небалансиран: протестиращите са числено превъзхождани.
Част от населението в момента е, така да се каже, неутрално, незаинтересувано. Но разбира се, неутралност не съществува, особено когато си имаш работа с дискурса на параноя. Елиъс Канети казва, че параноята е болестта на властта. Моето четиво по темата през последните години е „Председателят Шребер“, разбира се. Той преживява собствения си психичен разпад като разпад на Weltordnung (световния ред). И той е бил в центъра на Weltuntergang (световното падение). Шребер бил рицар, който трябвало да възстанови този ред (да се надяваме, в собствения си ум). Това все още изглежда валидно, ако говорим за този, за когото говорим.
Преди 15-20 години тук стоеше един въпрос: каква ще бъде националната идея, около която да бъдат обединени хората? Накрая, този национален дискурс беше установен не върху една, а върху две основни идеи: специалният път на Русия като избран народ и че техните врагове са навсякъде.
Преди няколко години въпросният човек, говорейки за Нас/Тях, каза: „Всички вас ще ви взема на небето, а те просто ще умрат.“ Възможно е това да бъде интерпретирано в смисъл, че ние ще умрем за правилната кауза, а те ще останат непогребани, „liegen lassen“, ако можем да използваме думите на Шребер. Тук също подхождаме и към въпроса за безсмъртието (безсмъртният е един от прякорите на човека, за когото говорим). Шребер логически обяснява как той не е смъртен. И ние слушаме гласа на безсмъртния без възражение.
Това очевидно започна с официалното анулиране на времето. Времето отново е изкривено. Няма закон – няма време, и няма закон. Важното е, че тук не става въпрос за конфронтация между Изтока и Запада или за социализъм срещу капитализъм. Тук има две форми на капитализъм.
Британският артист Джейк Чапман – след проблеми с неговата и на брат му Динос изложба в Държавния Ермитраж – нарекъл тази форма на капитализъм отмъстителната. Тук стигаме до въпроса за доминацията на криминалния дискурс. Нека да не задълбавам в тази тема. Просто искам да подчертая, че това не е философска или историческа или идеологическа омраза. Това няма почти нищо общо със Студената война между СССР и САЩ.
Параноидната омраза, както знаем, не е просто насочена срещу външни врагове. Няма граница между вътрешно и външно. Броят на вътрешните чужди агенти, екстремисти и терористи непрекъснато се увеличава. И тук идва най-ужасният и най-възможен сценарий (надявам се не): от пресичането на червената линия до натискането на червеното копче. Вероятно помните бригадния генерал Джак Д. Рипър във филма на Кубрик „Доктор Стрейнджлав“. Ние атакуваме първи, за да бъдем себе си – ние не сме атакувани. Въображаемата конструкция няма нищо общо със символични идеологически конструкции. Според Делюз и Гуатари, параноидната машина продължава до своя край, който е самоубийство. Ако това е краят, въпросът е колко голяма част от земното кълбо може да завлече със себе си. Или имаме надежда? Надявам се, че имаме надежда, но все пак, не само през последните дни, а през последните години, ние си имаме работа с крах на символичната матрица, където думите губят своето значение, когато бинарните опозиции се преобръщат в смъртоносно огледало, когато повече няма никакво съответствие между les mots et les choses.
Все още се надявам, че ще има мир на нашата земя и ще се видя с теб, за да говорим,
Твой,
***** (името на автора е заличено, за да се предотвратят възможни актове на политическа репресия от страна на руските държавни структури)